Участници в мини проекта „Стани писател“ по случай „Деня на будителя“

Ученици от петите класове участваха в мини проект „Стани писател“.
Това са творбите, за които участниците бяха отличени с грамоти на тържеството по случай ,,Деня на народните Будители”.

damian-5a-2016България е страната, в която съм роден.
Под родното небе израствам аз.
Една е България –
красива с величествените си планини,
със зелените поля и сините си езера.
Тук Раковски, Левски, Ботев оставиха костите си
в земята наша.
Не за пари, не за имоти и слава,
за едното нещо само – СВОБОДАТА СВЯТА!
melisa-5a-2016Будителите са много важна част от нашето развитие. Без будителите нямаше обществото да е толкова изобретателно, образовано с жадно за нови знания. Без будителите нямаше да можем да четем, нямаше да има училища, хората нямаше да имат работа, което води до безпаричие.
Примерно Паисий Хилендарски. Той е първият ни будител. Ако той не беше станал будител пръв, останалите доброжелатели- Софроний Врачански, Петър Берон, Неофит Рилски нямаше да последват неговото дело.
Ако Паисий Хилендарски не беше написал „История славянобългарска“ нямаше народът да се надигне и да се освободи. Нямаше Софроний Врачански да я препише и хората щяха да останат неуки.
Софроний Врачански пръв преписва „История славянобългарска“. А защо? Защото, ако не я беше преписал тя щеше да изчезне назад във времето за бъдещите поколения. Той я преписал и започнал да я прочита на все повече хора, като ги съветвал и те да направят същото като него.
Ето, че всеки будител има принос, с който е направил живота ни по-лесен и по-смислен в днешно време. А книжовниците са само част от будителите. Имало е революционери-смелчаги като Васил Левски, Георги Раковски, Георги Бенковски, Христо Ботев… Те са дали живота си за родината… За нас!
А какво всъщност е будител? Това е човек, който е оставил следа в миналото на нашата родина. Човек, който се е посветил на това да извърши или остави дела достойни за пример и уважение. Всяка година на 1-ви ноември ние почитаме почитаме паметта на тези хора.
Будители е имало и преди, има и сега. Будителите са хората, които продължават да се занимават с просвета, творчество и история. Пример за това са нашите учители, които ни учат да бъдем по-добри хора, да сме по-грамотни и образовани. Без тяхна намеса ние нямаше днес да можем да пишем, четем и смятаме. Те са хора достойни за уважение – за трудът, който полагат да ни направят умни българи. Ние прекарваме с тях години наред. С тях ние сме в най-голямата част от деня си. През това време те ни помагат да се развиваме и да постигаме целите си.
Учителите- днешните будители!
dimitar-5a-2016Моят бог представлява бог на Тропиците, на Тихия океан и на всички тропически растения, животни, плодове и коралови рифове. Неговият щит представлява хавайски хибискус – ален, като залез над остров Бора Бора. Неговите слуги са ослепяващо красиви таитянки. Животното му е кораловата риба, а растението му е плумерията. Неговият дом е екзотичният коралов остров. Той представлява тъмнокож тихоокеанец, изключително умен и невероятно красив. Единственото нещо, което може да го хипнотизира и опияни, е пълнолунието над кораловите градини. Хобито му е да се гмурка със своята русалска опашка в кораловия си дворец с трептящите малки рибки около него. Единственото нещо, което може да направи неговото гмуркане по-красиво е това да се случва на лунна светлина. Той никога не маха своята магнолия, закичена зад неговото ухо. Очите му са дълбоко сини, като Марианската падина, която той обича често да посещава. Всичко живо, което е тропическо и екзотично го обича. Любимата му държава е Австралия, любимият му континент е Океания, а любимият му остров – Бора Бора.
Накратко казано, това е богът Аметист.
radosveta-5b-2016Тайнствена сила е тя. Ще я усетиш в приказката за Косето, която се готвя да ти разкажа. Но ми се иска още от самото начало да те предупредя: лунната сила ще дойде едва към края на приказката. Нали и луната изгрява над нас едва към края на безгрижния или тревожен ден.
В морски град растеше Косето. В къща, недалеч от пристанището.
Косето най- напред беше кротък и свиреше на устна хармоничка. Седеше на стъпалата до къщата и дълго свиреше. Или се заслушваше в песента на пчелата или бръмбара, прехвръкнали наблизо.
В песента на едно птиче- там, сред клоните на черешата. Косето още тогава тогава мислеше, че най- хубавото нещо на света са песните.
После Косето взе да моли баща си:
– Дай и аз да пипна твоята цигулка!
Бащата на Косето денем свиреше у дома, а привечер отиваше да свири в голям ресторант.
Скоро в къщата дойде втора цигулка. Лъскава. Нова новеничка. Косето занемя от радост. И започна първите уроци по цигулка при баща си.
Той лесно се научида държи лъка с дясната си ръка и да го изтегля, както е нужно. Лесно запомни как да движи пръстите на лявата си ръка по струните.
Веднъж поканиха Косето да свири пред публика. Имаше голямо тържество в старата гимназия. И салонът беше пълен със слушатели.
Косето не се уплаши. Излезе на сцената. И най-напред изсвири една тъжна песен, за да им се стори на слушателите, че ветровете летят над опустелия плаж и говорят за студа през зимата. В салона стана тихо, тихо. Косето изсвири след това и весела песен, в която се обаждаше с бързи пролетни думи черешовото птиче. Слушателите заръкопляскаха.
Сред публиката имаше едно момченце, което много обичаше да слуша концертите на Косето. То единствено викаше: „Още, още!“ след всяка пиеса.
След последния концерт момченцето повика Косето при себе си и каза:
– Здравей, Косе! Аз съм твой голям фен! Казвам се Ивчо. Ще може ли да изсвириш за мен любимата ми пиеса за цигулка? Казва се „ Каприз №17 “.
Косето кимна одобрително. Върна се на сцената и каза:
– Моля за внимание! Искам да изсвиря една любима пиеса – „ Каприз №17 “ за един мой почитател!
Всички слушатели се завърнаха по местата си и заслушаха… След пиесата, Косето получи силни аплодисменти. Най- бурните бяха от Ивчо.
Когато Косето се прибра, не спря да мисли за момчето от публиката. Цяла нощ не мигна. Гледаше как луната изгрява. Тя видя, че Косето е замислен и отиде да поговори с него.
– Хей, приятелю, защо си така замислен? Искаш ли да ти помогна?
– Да, ще можеш ли? Има едно момче- Ивчо и той каза, че ми е голям почитател. Но е много потаен. Искам да разбера повече за него. Знаеш ли нещо? – попита Косето.
– Да, знам. Вгледай се в часовника на времето върху моята ръка…
Косето видя, че Ивчо е болен и се движи с инвалидна количка, която е бутана от една слаба, но красива жена. Това е майка му. Тя е учител по музика, но детето й се ражда с проблем и се налага да напусне работа, за да се грижи за него. Спира да дава уроци по пиано, но често свири на детето си. Единствената утеха и за двамата е старото и раздрънкано пиано. Но Ивчо се научава да свири на него и това са едни от най-щастливите му мигове. Той забравя за мъките си, когато майка му го поставя пред пианото. Мечтата му е да направи дует с Косето и да свирят на голямата сцена.
Косето беше много натъжен, когато научи историята на Ивчо. Искаше му се да помогне на болното момче. Реши да направи благотворителен концерт, за да събере пари за неговото лечение.
След няколко дни концерта се състоя. Ивчо отново беше там, сред публиката и с нескрито възхищение слушаше концерта. Но той не знаеше, че всички хора се бяха събрали там заради него. Интересът беше огромен и Косето успя да събере голяма сума пари. Изчака всички гости да си тръгнат и отиде при Ивчо и майка му. С нескрита радост и надежда й даде една торбичка.
– Какво е това? – попита смутено жената.
– Заповядайте, тези пари са за вас. Разбрах, че Ивчо е болен и направих този благотворителен концерт за него. Дано сумата стигне за лечението му – рече Косето развълнуван.
– Много ти благодаря. Ние с Ивчо сме ти много признателни – каза майката с треперещ глас.
– Няма защо, ще се радвам Ивчо да оздравее и го чакам да направим дует заедно.
След като чу това, Ивчо нямаше търпение да направи нужните операции. В мислите му беше само представата за бъдещия дует с Косето.
Операцията на Ивчо протече успешно. Той успя да се възстанови за кратко време.
Един слънчев ден, докато Косето провеждаше обичайните си репетиции, вратата се отвори и в стаята със смели стъпки и широка усмивка се появи Ивчо.
– Ти вече напълно си оздравял! – възкликна Косето. – Нямам търпение да репетираме за нашия първи дует!
– И аз съм много щастлив! Без теб нямаше да успея да се излекувам! А и мама отново започна да преподава! – отговори Ивчо.
Косето се усмихна и двамата приятели се захванаха за работа. Трябваше да репетират за предстоящия дует. Те бяха убедени в успеха си, защото и двамата щяха да правят това, което най-много обичат- да свирят.
Дуетният им концерт приключи с невероятен успех. Всички слушатели бяха на крака и с нескрито възхищение аплодираха прекрасните изпълнители. Никой дори и не подозираше, че Ивчо е бил в инвалидна количка.
А луната стоеше на небето и наблюдаваше. Беше щастлива, че е събрала съдбите на тези две момчета…